Природна аптека

Тъмният и студен сезон представлява предизвикателство за тялото и душата. Повишена податливост към инфекции и настинки, широко разпространена зимна депресия, неблагоприятен ефект на времето и температурата върху кожата, намалена продуктивност и умора - всичко това може да ни докара до ръба. По това време от годината две групи растения могат да помогнат. От една страна са летните растения и силната им връзка със светлината и топлината. Те събират и запазват лятната енергия на слънцето, за да могат да я предоставят на организма ни в концентрирана форма през зимата. Отровните растения, от друга страна, се използват в много малки, потенцирани количества в хомеопатични лекарства, за да стимулирате собствените възстановителни сили на тялото.

Тази статия описва типични представители на двете групи: гладната за светлина Облепиха, отдадения на лятното слънце Жълт Кантарион, мистериозната и влюбена в сенките Беладона и изключително отровната Самакитка.

Научете повече за способността им да подсилват естествените защитни сили на организма и да разпръскват светлина в душата ни, когато тъмните дни помрачават настроените ни.

Облепихата живее в симбиоза с бактериите в кореновите си възли, които улавят азота, за да го направят достъпен за растението. То не получава достатъчно въздух, вода и светлина, които са жизнено важни за растежа му. Тромавото, странно изглеждащо растение стига до 6 метра височина, а широката му коренова система го фиксира стабилно в земята. Облепихата брани плодовете си с остри листа и тръни. Тънки, лъскави листа, покрити с малки косъмчета, пречат на водата да се изпарява твърде бързо. В началото на август облепихата започва да ражда заоблени плодове с костилки, които достигат между 5 и 10 милиметра големина. Тези ярко жълти и оранжеви плодчета събират светлината и ревитализиращите сили на слънцето и после, с помощта на минерали и вода, ги превръщат в златна мина за ценни вещества. Облепихата е едно от малкото растения, които съдържат безценни масла както в плода, така и в семената си. Това ѝ позволява да произвежда и складира не само водоразтворими витамини (витамин С и витамин В), но и мастноразтворими витамини и техните прекурсори (като витамин Е и каротеноиди). Благодарение на богатото си и балансирано съдържание на витамини, облепихата е ценнен източник за витамини , подходящ за вегански и вегетариански диети. Със своите антиоксиданти, ненаситени мастни киселини и други ценни елементи, растението също така защитава и подсилва нашите клетки.

Слънце и пясък: Облепихата (Hippophae rhamnoides) е диво растение с произход от Централна Азия. Поради множеството му полези ефекти е бързо възприето от традиционната тибетска медицина. В продължение на хиляди години облепихата се разпространява от Хималаите към Алтайските планини, от Кавказ и Карпатите към Алпите и по крайбрежието на Северно и Балтийско море. В Централна Европа се срещат два основни вида, като алпийската разновидност е с по-голямо съдържание на витамин С и по-малки плодчета от северната разновидност. Оптимални условия за растеж на облепихата се срещат и по Средиземноморското крайбрежие, като например Марема в Тоскана. Песъчливата почва в региона, меките темпаратури и интензивната слънчева светлина помагат на растението да вирее изключително добре и да произвежда големи количества активни вещества.

Полезна отвътре и отвън: Облепихата помага като хранителна добавка по време на настинка и грип, когато имунната система е най-слаба. В случай на често повтарящи се настинки е най-добре да приемате чистия, натурален сок от облепиха. Ако пък този сок Ви е твърде кисел, опитайте да го смесите със зърнена закуска, кисело мляко, соево мляко или други сокове. Използвана за външна употреба (в кремове, лосиони и масла) облепихата стимулира здравата кожа - особено през зимата, когато кожата често е суха, белеща се и раздразнена. Съхранената енергия на лятното слънце, заедно със защитните сили, с които облепихата оцелява в неблагоприятни условия, са елементите, превръщащи облепихата в такъв ценен партньор, особено през зимата.

Още през 16 век швейцарският лечител Парацелз открива връзката, която жълтият кантарион има със слънцето. Не само че разцъфва по време на лятното слънцестоене през юни, но и расте най-добре на светли и слънчеви локации - не обича сянката. Подписът на слънцето може да се открие и в сияйно жълтите му цветове, кървавочервения цвят на смачканите му цветни пъпки и в силния, стимулиращ аромат на листата му. Жълтият кантарион отваря цветовете си около час преди изгрев - точно на време, за да поздрави раждащото се слънце. Друг израз на любовта му към слънцето и слънчевата светлина е триъгълникът, който образуват листата му - напомня на обърната пирамида, отворена към слънцето. От специалната връзка със слънчевата светлина произлиза и най-важното му приложение: жълтият кантарион намалява чувството на тревожност и подобрява настроението в случаи на лека към средна депресия. Може да се прилага или като билкова смес с определени количества на активните вещества, или като хомеопатично лекарство в потенцирана форма. Конкретно в случаите на зимна депресия това "билково лятно слънце" ни помага да се справим с тъмния сезон. Жълтият кантарион се използва и за лечение на рани. При външна употреба пък маслото от жълт кантарион отпуска болката в нервите, дори когато са причинени от стари травми или операции.

Защита срещу демони: Другото име на жълтия кантарион е "билката на Свети Йоан", което се свързва с основния сезон за цъфтеж на растението или именно деня на Свети Йоан (24 юни), близо до деня на лятното слънцестоене (21 юни). Дните са най-дълги в този период от годината, а слънчевата светлина е най-силна. Ботаническото име на растението, Hypericum perforatum, идва от гръцкото hyper = над, и eikon = видение, което може да се преведе като "красив като картинка" и "над картината". Древните гърци закачали растението над картините на богове, за да гонят злите духове. Епитетът perforatum идва от латинската дума "перфориран". Листата на растението, които достигат от 20 до 90 сантиметра височина, имат жлези във формата на куршум, които, погледнати срещу светлината, изглеждат като надупчени. През средните векове тази характеристика се асоциирала с раните на Христос. Жълтият кантарион се използвал за екзорсизъм и бил известен като “Fuga daemonum”, т.е. “Бягството на дявола”. Днес жълтият кантарион се използва основно като растителен антидепресант за отблъскване на черни мисли и подобряване на насторението.

Цветовете на самакитката се състоят от пет, синьо-виолетови венчелистчета. Формата на най-горното венчелистче напомня на качулка, откъдето идва и другото име на растението - "монашеска качулка". Самакитката цъфти между май и септември. Всички части на растението са силно токсични, особено при корена. Активното вещество е аконитин, една от най-силните растителни отрови на света. Самакитката, още известна като Аконит или Aconitum napellus, се култивира за употреба в лекарства и се събира по време на цъфтежа ѝ, обикновено през юли. През цялото време на събирането се взимат предпазни мерки заради изключителната токсичност на растението - тялото може да погълне големи количества отрова дори само чрез допир. Силите на живот при корена, пухените листа, приличащия на качулка цвят и токсичността: всички тези аспекти насочват към специалната природа на това растение, което може да повлияе на човешката нервна система и - при употреба като лекарство в малки дози - да облекчи твърде интензивни или свръх-стимулирани нервни процеси като невралгия (болка в нервите) и неврит (възпаление на нервите). В тези случаи самакитката действа като обезболяващо както вътрешно (като хомеопатична, потенцирана доза), така и външно (като масло или крем). Препоръчва се при болести, съпътствани от треска, сърцебиене или физическа болка, както и в случаи на остри настинки или грип. Тежка, суха кашлица, безспокойство, нервност също предполагат лечение със самакитка. Лекарства с хомеопатични дози от Aconitum napellus имат аналгетичен, антипиретичен и усокояващ ефект над такива симптоми.

Планинско растение: Самакитката е растение от голямото семейство Лютикови и расте в Алпите на височина до 3,000 метра надморска височина. Предполага се, че думата Aconitum произлиза от името на древния град Акон, предполагаемото родно място на растението. Ботаническото име Aconitum napellus може да бъде проследено назад до латиската дума aconae със значение “скалист хълм”  - описание на зоните, където растението може често да бъде намерено. Napellus идва от латинската дума за малка ряпа, алюзия към формата на корените му.

Отровна магическа билка: Според древните индиански аюрведически писания, както и тибетската и китайска медицина, много разновидности на аконита са ценени като лечебни растения. В Европа самакитката е била считана за табу дълго време, а единствените, които са я ползвали, са били вещици и отровители. В древен Рим и през Средновековието, отглеждането на самакитка е било временно забранено - това, от което управляващата класа се е страхувала най-много, е било именно отравянето. През 19-ти и началото на 20-ти век употребата на растението в малки дози, близки до отровния праг, е било проучвано при лечение на болка, особено при тригеминална невралгия (лицева болка със стимулация на петия черепен нерв).

Всяка част от това тревисто многогодишно растение, което достига до 1,5 метра височина, е отровно. С привлекателните си, сочни плодчета и донякъде сладък вкус, беладоната е начело на класацията за спешни обаждания при натравяне в регионите, където е диворастяща (особено южна Германия). Децата често слагат плодчетата в устата си без дори да се замислят, а и възрастните често бъркат беладоната с ядливо растение. Дори няколко плодчета могат да причинят сериозно отравяне, което да доведе до сърдечен арест и дори смърт. Беладоната цъфти от юни до август. След цъфтежа се образуват големи черни плодчета с размер до 1,5 см. Като потенцирана съставка в хомеопатичната и антропософска медицина, беладоната често се използва за облекчаване на стягания и крампи, като тези в храносмилателната система или свързани с високо кръвно налягане. Най-важната ѝ употреба е при лечението на остри, фибрилни инфекции, най-вече във въздушните пътища, и често се комбинира с отрова на медоносна пчела, още наречена Апис. Симптомите, които беладоната облекчава, могат да се идентифицират според хомеопатичното правило за сходност с токсичните реакции, причинявани от растението. Такива симптоми включват треска, нервност, сухота в устата, пулсираща болка, суха кашлица, усещане за приток на кръв в главата. Беладоната се използва и за лечение на инфекции на гърлото.

Растение на промените: Беладоната (Atropa belladona) принадлежи към семейство Картофови, заедно с черната попадийка, тютюна и картофите - все растения, които от векове се използват за отрови, лекарства, храна или удоволствие. Характерна черта на това семейство са цетовете с пет венчелистчета, които често се сливат в основата; плодът обиковено е с форма на зърно. Като типичен представител на това семейство, беладоната проявява тези характеристики по особено отчетлив начин. Името “belladonna” идва от италиански и означава "красива дама", което може да се отнася както към красивите ѝ цветове, така и към факта, че в миналото са се използвали капки за очи от беладона за разширяване на женските зеници с цел по-съблазнителен вид. Другото име на беладонната е "смъртоносно кучешко грозде" заради токсичността на растението. Беладоната може да се открие в Централна и Южна Европа, Северна Африка, в Северна Европа до Северна Англия и в Източна Европа до Украйна. Нуждае се от богата на хумус и калциев карбонат почва. Вирее покрай топлите, влажни краища на гората, на поляни и оголоени места. Често расте в сенчестия преход от една зона в друга. На местата, където се среща беладоната се наблюдава заиграване на мрак и светлина и преход от едното към другото - оттук и прозвището растение на здрача.

Опасен делириум: В древни времена беладоната се е използвала с религиозни и магически цели. Като халюциногенен наркотик беладоната причинява усещания, подобни на преходни състояния между сън и скорошно събуждане, които са тясно асоциирани със смъртта, заради високата токсичност на растението. Психоактивните ефекти са резултат от алкалоидите, които съдържа, включително хиоцистамин, атропин и скополамин - вещества, налични и в други представили на семейството на кучешкото грозде.